Той иска с Нея.

Но понякога светът му не е съвършен - грее слънце, хората не са зелени на цвят, повечето не могат и да се връткат.
Иска да си джапа с Нея като същи Фред Астер и да се смеят. А когато видят некой киселяк Тя да го зашемети с целувка, а Той да му пиине кръвчицата, да не обърква еволюцията.

Ето ги.Голи са.

Тя зад него, обгърнала го с краката си.До тях палитра, пред тях нахвърлени само контури на някакъв натюрВив. Посяга към ръката му хванала четката , бъркат в зеленото, връткат го - онова тъмното, което като му сложиш вода и става прозрачно и леко без натиск, рисуват светло-сянката на стъкленото шише от олио.
Основно правило (казват) - до най-голямата сянка седи най-голямата светлина. Ето –показва му, лесно е, преливат тоновете, научава го да вижда цветовете, да ги вкусва – пробвай ги с език- различни са - има лилаво, синьо, жълто, внимателно с червеното, като цвят от ябълката, не забравяй –казва му-  светлината от къде идва.
- Точно така движи четката по овала за да предадеш формата  и го накарай да "стъпи" в пространството. 

Той седи и попива думите и, както боята в листа.

Хубаво им е.

Интимно .

Прегръща я през дупето - гледа сянката на шишето и я преразказва, а Тя бърчи нос и казва, че я лъже - било по-зелено, отколкото твърдял.
- Тогава аз ще го нарисувам проклетото шише - и с размах прави първата черта.
Разбира се набарал е най-блажния зелен и сянката стои като мазна баничка на листа. Тя казва, че е абсолютен пещерняк и е по добре да ходи на скалата да си рисува там разни говеда. През това време облизвайки най-дългата четка я издебва и я мушка в гъзицата като обявява, че Мане и Сезан биха били горди негови ученици. Едното от петната на листа прилича на котката им, което незабавно с гордост и съобщава. Смее се на импресионистичната му наглост и забравя, че я е мушнал в задника.
За да и напомни нагло я мушка пак...но в последния момент вижда пламъчето в очите и и цялата му агресивност отива по дяволите ...

Признава си даже, че няма зелени котки...