... Можеш ли да ги вкусваш? Да ги поглъщаш, да ги ядеш , сдъвкваш и поемаш в себе си? Да те проникват , разливат, обладават с вибрации, да пулсират,  да те парят и циркулират изпомпвайки усещания?...

Трябва да затворя прозореца, защото навън е студено. Не обичам, когато трябва..

Зейнал е като голяма уста, която всеки момент ще ме погълне,  усещайки дъха му на ябълка. Студена, сладка и сочна ябълка, която хрусСти , когато я отхапваш и задълбаваш със зъбите си надълбоко, навътре , до дъно, докато не усетиш сърцевината й, и със смучене поглъщаш сока, който се опитва да избяга от краищата на устните ти . И те стават лепкави. И бляскави. И искаш да ги оближеш.

Аз съм ябълка. Вероятно имам някакъв сорт , дали са ми някакво име , което изобщо не ми отива /нещо като Мутсу??!?, Брибун?!!?, Чадел??!? , Кантарка?!? - любимото ми. "Извинете имате ли ябълки сорт Кантарка?" / ,  но ме отличава от другите ябълки. Иска ми се да съм от онези зелените, леко кисели, обаче оглеждайки се не мога да видя цвета си. Знам, че не съм безцветна, дори и не се взирам толкова, сигурно съм някаква такава хамелеонова ябълка, променяща се според сезоните на вътрешностите си. И съм на най-високия клон, така си пожелах, да не мога да бъда откъсната. Да изчакам червеите да ме надупчат, да ми направят тунели , да живеят в мен като в луксозен мезонет с прекрасна гледка към свободата на прояждането си. После по кората ми ще започнат да избиват кафеникави петна на липса /ще ставам и все по-мека/ , силата на издържливостта ми ще намалее, ще ме брули и вятъра , а слънцето ще изсмуква сока ми. Накрая предавайки се ще се пусна да падна при другите /останалите ще бъдат отдавна изядени/ . В полета си надолу ще променя формата си /крушовидна, заради привличането/ и точно преди да се разбия в кафявото /и аз вече ще съм кафява/ ще се пръсна презряла от глупостта си. Ще се превърна в плоска пихтия в листата и ще бъда настъпена . От него /не знам кой е, вероятно ще търси ябълки или ще се е изгубил, и ядосано ще крачи напред без да гледа къде стъпва/.Обувките му ще ме отнесат в къщата му, ще изцапам паркета/плочките/килима, ще му смърдя на гнило, ще дразня ноздрите му, а той няма и да подозира, че съм била сладка някога. И кисела. И сочна.  

Уморена съм . Очите ми се затварят, а думите пречат да легна в тишината на чаршафите. Те могат да бъдат безшумни, когато им заповядам и възглавниците да бъдат меки точно толкова, колкото искам. Олекотената завивка , купена от Laredoute, също ме слуша/говоря й на френски, разбира се/, когато ме обгръща, да не бъде стягаща. Пижамата не ми прави червени линии около талията с ластика си  - казах й го вчера и тя се отпусна. Всички ме слушат. Само думите. Проклети да са със своето досадно натякване, че не могат да бъдат контролирани /дори подскачат и още повече вдигат шум/. Даже... даже искам да им го начукам понякога. С вулгарност до изчервяване. Как да го начукаш да думите? Думите чукат ли се? Изпитват ли удоволствие? Имат ли оргазми? Колко? Ползват ли предпазни средства /защо се притеснявам, че могат да умират или да се размножават/? Имат ли болести –венерически /дори не знам дали имат органи/? Всъщност с какво се чукат, ако се?

Ако се превърна в дума ,  каква бих била?

Впечатли ме твоето любопитство към природата на думите. Моят съвет е да изпробваш всички предположени възможности. Убеден съм, че ще появят и други. От тук ми изглежда като вълнуващо приключение, така че: успех!