Беше избледняла от слънцето. От очакване. Цветовете й се превръщаха в спомен за нещо ярко, което някога би могло да е смущавало очите . И в двата случая дразнеше - сега с липсата си, преди вероятно с прекаленото и натрапчиво усещане за колорит.

 Чаршаф забравен на простора, развяван от променливия вятър, който проникваше между нишките й, изветрявайки усещането за съществуване.

Всъщност това описваше единственото движение,на което беше способна, ако имаше вятър разбира се. Седеше си така провиснала,  леко втвърдена, с изпарената от нея чистота и дори не докосваше земята. Искаше да си изцапа крайщата, да си върне цветността, вече дори не я интересуваше каква – „някаква”-казваше, като си измисляше разговори наум с други чаршафи. Не желаеше да влиза в определения, норми, рамки , достатъчно й беше, че е за повече от персон и половина.

 Персон и половина/човек и неговата половина – кой по дяволите може да спи спокойно на таква големина , без да се пита колко трябва да е половината за да се събере до него без да му пречи да бъде водещ Персон  ... не казваш половина и персон нали? Половината идва винаги след, а не преди ... тя допълва Персон-а и се превръща в част от него, върви до него и така нататък... Всъщност и половината може да е Персон и обратното Персон-а да е половина, но това е друга нишка.

 От колко нишки е съставен един чаршаф? Някой би казал : „зависи от големината му” , друг пък „от плетката”, трети би казал простичко „не знам”, а и хиляди не е правилно определение, ами ако е от 999 и му липсва най-важната последна?

 Днес духаше повече от обикновено, заиграваше се с единия и край и отдалеч изглеждаше все едно сама си удря шамар (по-приличаше все едно се самонашутва в дупето, но не искаше да си мисли колко е вулгарна понякога) – пляс, пляс, пляс ... извиваше се и я караше да се самобичува – беше й забавно да е различна в движенията си, монотоността на „напред- назад” започваше да я отегчава почти до щипките (за тях после)

 Спомняше си.

Някой някъде я изстиска. Още докато беше пропита с видения. Нави я на руло и изцеди последните капки усещания, които носеше в себе си – те й придаваха тежина, държаха и влага, слепваха я, мачкаха я според посоката, а какъв звук издаваше, когато все още бяха в нея – свистящ, все едно от вълшебна лампа излизаше дух, който може да ти изпълни три жлания.

„Нищо”- казваше си, докато я изтупваха и се смееше на слънцето, което проникваше през влагата й и я изпаряваше . Остатъкът от сънища се стичаше надолу, говорейки и с „кап, кап, кап”, гъделичкайки ръбчетата. Ако можеше би казала „хи-хи-хи” , но кой би се заслушал и засмял заедно с един проснат чаршаф.

 А простора беше безкраен. Вероятно някъде по дължината му имаше и други избледнели и забравени , но не ги виждаше, не можеше да се обърне настрани , даже не знаеше какво е ляво и дясно. Мечатеше си за ръце, които да я откопчеят , да я вдигнат , постелят,  да се плъзнат по плоскостта й. Всъщност можеше да се приеме и като ласка, даже можеше да си представи че е прегърнала нечие голо тяло. Мечатеше да може да попива, а нишките й да се изпълват с течност от желание за споделеняне.

 Мечатеше да спре да очаква, а да приеме че ще изгние там, точно там някъде по дължината на телта ...

Красиво... :))

текст и НЕ-текст..фази на различаване..

Заровила пак пръстите си в пяната
на толкова излитащи илюзии,
една жена се сепва над изпраната
жестоко бяла вече блуза.
А шарените сънища отдавна,
прострени на дъгата, окъсяха
и облак-вехтошар ги сбира бавно
под вехтата небесна стряха...


Написано от една приятелка

Красиви думи в тъмното. Приличат на бълбукащ шепот.

Поздрав!