Сара ...

Липсваш ми.

Понякога, но само понякога, сутрин...усещам съня ти във възглавницата, просмукан в нишките да диша заедно тях... и точно в тези моменти , тези кратки мигове,  тези секунди, когато съня ти издиша спокойствието си към мен , мога да усетя топлината . Онази сладка топлина от липсата ти.

Сара...
Харесвам дъжда. Когато вали в теб.
И когато очите ти са с неговия цвят.
Бистри, пробуждащи, влажни в свободата си.

Така и не  купих онзи 100 литров бойлер, който ти бях обещал веднъж, след като никога нямаше достатъчно вода,  влизайки да се плацикаш под душа. Не ти позволих да ме проникнеш с очите си на ранена кошута, знаеше,  че тези  изблици на детска найвност само ме влудяваха. Умирах всеки път когато виждах как ръцете ти треперят от гняв , нуждаещи се от мигновенната ми смърт, понеже отново не съм обърнал внимание на новата ти прическа. И на чорапогащника на лилави ромбове, който „правил краката ти да бъдат геометрично секси”. Ти беше моята любимо принцеса, но аз никога нямаше да си призная. Не й пред теб / дори не и пред себе си./ – толкова открито, а и ти нямаше да ми позволиш. Не искаше да се чувствам несигурен в признанията си, не желаеше да ме виждаш да правя нещо, което не харесвам. Искаше да се чувствам спокоен. Знаех го. И аз бях.

Нощем.
Наричах те „моето нощно спасение” .
Помниш ли?
И не влагах притежание в думите си.
Знаеше, че то убива с категоричността си.

Сара ...
Никога не ти казах онази вулгарна дума с „о”.  
Понеже не я усетих тогава, въпреки че тайно пазех писмата ти. И думите ти.
Понякога обичах да ги заравям надълбоко и там да остават забравени.

Сара...

Думите ти бяха в мен през цялото време. Имах нужда от тях за да се чувствам споделен. Ти не ми вярваше, казваше ми „даа бе даа” , а аз се впусках в обяснения как, когато започнеш да си отговаряш наум докато си говориш е сигурен признак, че човек полудява.  

Да. Полудявахме заедно.

Беше като отражение. Моето отражение в огледалото (смееше се и казваше че си по-красива), което не е закъсняло с образа на предишния оглеждащ се (прочете ми го в един разказ – много ми хареса).

И първия ми портрет беше от теб. Помниш ли? Видя истинския ми образ- онзи , който така страстно криех зад маската си. Аз се уплаших - колко тъмен и остарял беше в действителност ...
Смееше се, че няма да нарисуваш устните ми, понеже искаш да наблегнеш на жестокостта на очите . Най-накрая да ме накараш да млъкна ...

Сара ...
Прости ми.

Млъкнах завинаги, мислейки си, че това е и твоето желание.
Бях ти казал, че ще си отида без обяснение, някой ден. Изпълваше ме някаква влудяваща сигурност, че това ще бъде по-скоро отколкото си мислиш.

Не успях да задържа небето, когато над теб се събаряше. А толкова исках! Бях безсилен пред желанието си да те видя сломена. Казвах ти че така се шлифоват диамантите. Така стават по-красиви и бляскави. Неповторими. Ти блестеше все повече. Беше прекрасна. Ах, колко мразеше да чуваш тази дума!
Знаеш, че се оглеждах за принца и те нагрубих  грозно, когато простичко ми призна, че си влюбена в ламята, че "по дяволите" нямаш нужда от спасение.

Идиотка - казвах ти. Не се научи, че се вие когато има някой да те чуе. Че показваш раните си, когато има кой да те превърже. А ти плачеше срещу ми и очакваше този някой да бъда аз.  Знаех го , с отегчение ти казвах да си поспиш, понеже имаш нужда. Така беше. Не можеше да спиш, понякога, от мисли за бъдещето. Или за липсата от такова.

Сара ...
Искам да те докосна и да ти кажа, че всичко ще бъде наред.
Че всичко ще се оправи и сутрин пак ще се усмихваш на слънцето , когато те гъделичка по носа.
Бих ти подарил калинка. За рождения ден. После заедно да  я пуснем да лети. 
Чувствах се типично идиотски в такива моменти.
Ти беше като момиченце. И сякаш косата ти пречеше да видиш света в реалния му цвят. И че зверовете не подаряват калинки на принцесите. Ако го правеха то би било само с една единствена цел - да бъдат изядени, след тази примамка.
Убити. Да бъдат използвани за самозадоволяване на един древен глад за души и свежа плът, който ги поддържа живи. Колко пъти ти обяснявах, а ти не ми вярваше. Казваше, че обичам да ти разказвам приказки, където принцесите стартират с кралство, което не е изградено върху смърт.

"Понякога "ба си" е по честно от "вечно".
Понякога вървящ по пътя си, знаещ че трябва да внимаваш по завоите е по-човешко, отколкото като слепец на пета в тъмното, да преследващ химерична точка по описание от приказка " 

Сара ...
Спокоен съм.
Вечер лежа и гледам телевизия.

Искаше ми се и ти да си спокойна.
И да лежиш до мен.
И да гледаме телевизия.

Сара...
Не съм те забравил.
Наистина.

Текст без евтини провокации... можело значи. Реших да се обадя с поощряваща цел.
(By the way, скуката...е състояние, което се преодолява индивидуално, coraline. Но беше интересно, че сподели. Оценявам. Обикновено не е лесно.)
Няма да остана, разбира се.

Пазиш ли ми подаръка?

Знам, знам , няма да отговориш. :) Аз пък ще си представя, че на Коледа ще имам Въпросителен подарък :)

пп: Поощрението ти е трогателно. Почти като потупване по главата. :)
Хубаво е, че си тук. Бях забравила.

След много безуспешни опити Мария дес Прасерес успя да научи Ной да разпознава гроба и на хълма, пренаселен с еднакви гробове. После започна да го учи да ридае над изкопаната дупка, за да продължи да плаче по навик след смъртта и. Многократно го води пеша по пътя от къщи до гробището, посочваше му ориентири, за да запомни пътя на атобуса от Лас Рамблас, докато накрая реши, че е достатъчно добре дресирам, и го изпрати да иде сам.