Липсваше й.
               Понякога.
               Вечер.
               В тъмното.

 

Правеше всичко възможно за да забрави думите му. Вече не пиеше. Смееше се приятелки. Прекаляваше с работата. Ходи и до Турция.

 

Горчеше й на гърлото. Болеше я в дълбокото.

 Като валеше й се доплакваше. Чувстваше се забравена. Знаеше че е. Усмихваше му се, понякога. Той не знаеше.  Искаше й се да му напомни за себе си. Тихичко. Тайно. С някоя дума. Пишеше му. Черновата й беше препълнена. Не беше смела. Напротив. Страхуваше се. Много. От него. От думите му. От липсата на такива.

Беше му обещала. А понякога не можеше повече да го спазва. Имаше чувството, че ще се пръсне. Сядаше. Пак пишеше. После се отказваше. Няма смисъл. Той е пуснал антивирусна. Сложил ме е при непоисканите съобщения.

 

Спомняше си.

“ Казваше ми, че съм полюси. А не беше чувал гласа ми. Слагаше ме в таблици. А не беше усещал вибрациите ми. Забравих да му кажа, че може да ме разтяга и в двете крайности, с перверзия. Но той го знае. Колко хубаво го правеше.

 Колко ли души е откраднал? Дали се зъби още на молците? Усмихва ли се с процентите? Ходи ли на баня? А децата? Добре ли са?  И на “Дзверо” , смени ли му маслото? Дано да е щастлив с Туйнгото..”

 

 Сигурно беше й изтрил таблицата. И думите. Устните. Усмивките. Дланите. Очите й. Косата й. Гърдите й. Цялата. Ей така се чувстваше. Липсваща.

 

 Защо не й пишеше? Да. Знаеше. Беше я имал. Нямал нужда от нея повече....

 

Липсваше й.

Понякога.

Вечер.

В тъмното.

С пеперудите.....

ако искаш да кажеш нещо ,но не коментар.
шаблона е :
заглавие на вашето мнение и коментар.......
по добре е нищо да не мога да кажа