...Въртеше се в леглото. Нищо не беше достатъчно. Нито възглавниците, завивката, тишината, топлото й дупе опряно в нейното, умората, тъмнината в стаята...Прати смс. Получи след 47 мин. отговор "Заспивай кикиморо! Вземи хапче.Тъкмо ме сварваш се веем с една девойка." Хапче, да бе да! Мисли, мисли в главата й, страх сковаващ, планове, действия, бъдеще, липса на такова. Става.Не може повече. Ще я побъркат. Пие вода. Започва да хълца. Дразни се. Иска да си изхвъли думите ... Прави го. Ляга. Почти веднага заспива. Сънува, че е мъж и бягат с една руса жена по едни стълби надолу с много прозорци и се появява буря и всички прозорци се чупят. Събужда се стреснато.Звуците на чупещото кънтят в главата й. Облича се. Сеща се за черновата. Изпраща я.
Чернова: 02:46
Не мога.
Усещам че думите ми не могат да летят.
Виждам ги, материализирам ги, превръщам ги в нещо тежко и неспособно.
Опитват се и се размазват като гнусна зелена слуз в краката ми.
Овални са.
Въртят се, въртят в един в път, повтарян хиляди , незапомнено колко, досадно, еднообразно.
Без да предизвикват бедствия.
Дори са скучни и ме отегчават.
Обаче не мога.
Дори нейното спокойствие не ме унася.
Пуша.
Монитора ми свети в пръстите.
Заглушавам щракането с внимание.
На шести етаж съм и през прозореца виждам грозен осветен строеж и спомен за една отрязана бреза.
Отиде си с първата копка, както и боровете.
Чувам, че кучетата недоволстват.
Иска ми се да изляза и да недоволствам с тях.
По кучешки – отвързано, с бълхи , които те хапят въпреки студа.
Сякаш никога не заспиват.
Вероятно бих им дала имена- на бълхите.
Найден, Борис, Елена, Стоян, Христина, Виктор...
И на галено:
Неди, Бобо, Енчето, Тяна, Сиса, Вики...
И би ми ставало скимтящо настроението, ако захапя някоя в стремежа си да се почеша със зъби.
Кучетата могат да си душат сами задника.
И да го облизват .
Не е голямо откритие, правят го хиляди пъти.
Опознават гънките си без да се страхуват.
Понякога си крият ануса с опашка.
Той е лилав, набръчкан и обикновено със засъхналата им преработена вечеря /при някои е скрит с косми/.
Когато се ближат, конвулсира от удоволствие.
Пулсира.
Почесват се слюнчесто с мижащи очи.
И докато ги гледаш започваш да им завиждаш, че могат сами.
Когато пръдят го помирисват изучаващо.
Сякаш да се уверят, че е тяхното пръднато, а не чуждо.
Котките в това отношение не са толкова любопитни.
Преструват се че нищо не се е случило и продължават да спят.
Техните ануси са розовки , като пластамаса на кукла барби.
Нищо особено, обикновено са старателно изблизани, чак лъскави, като малки сбръчкани копчета с една още по-малка дупчица.
Не мога.
Да ги заглуша.
Това е проклятие.
За този, който не може да изпълни докрай безкрайното.
За този, който е готов да умре от думите и да изпита удоволствие едновременно с това.
За онзи умрелия, който иска всички да умират.
За обречения глупак, който си въобразява, че може да бъде спасение в бурята.
За същия който гледа с надежда в очите, търсейки своето отражение, а не чуждото.
Аз искам да съм спасение. За себе си. И да остана така. /лъжа се, постоянно се лъжа, болестно си вливам измамна сила/
Невъзможно е. Бавно и неусетно се превръщам като умрелия. И аз ще бъда умряла. Вероятно вече съм.
Умрелите ги изяждат червеите на спомените.
Чувам им дъвченето, мляскащо и слюнчесто.
А исках да съм просто чудовище.
Светулка примерно.
Пеперуда.
Водно конче.
Нещо с крила.
Малко.
Вълшебно.
Търсещо топлото.
И светлото.
И да умирам от него.
29.10.2010 15:56
За този, който не може да изпълни докрай безкрайното.
За този, който е готов да умре от думите и да изпита удоволствие едновременно с това.
За онзи умрелия, който иска всички да умират."
Склонна съм да им вярвам.